В едно горещо августовско утро, допивайки сутрешното си кафе в Хасково, погледът ми се спря на гълъбите край басейна. Имаха ли паспорти? Или се нуждаеха само от криле, за да прекосяват границите? Да летят свободно от едно на друго място. Отговорите на тези въпроси, които отдавна ми бяха известни се отразиха на устните ми и аз се усмихнах. Въобще не се почуствах чужд тук. Допивайки кафето си, през косите ми премина топъл въздух, сякаш всяка сутрин се събуждам тук, изведнъж се натъжих.
Хъврлих един поглед наоколо. Беше девет часа. Никой не бе развълнуван и забързан. Възрастните са завързали дълбоки разговори с приятелите си в парковете. Незнайно дали заради намаляването на работата им, но в израженията и поведението им се наблюдаваше спокойствие и комфорт. Майките са заедно с децата си по улиците на града и е видно, че не пропускат живота, докато чувстват удоволствие от отглеждането им. Докато мнозина изживяват красотата на живота край украсения със зелени треви и пъстри цветя парк, колко е тихо наоколо. Животът е като филм, сниман на бавен кадър. Само аз съм развълнуван. Искам да изляза на улицата. Час по-скоро искам да стигна до родното си място, впрочем вълнението ми се дължи на това.
Докато спомените и носталгичните чувства ме карат да се вълнувам, внезапно си помислих дали да не изпия последната глътка кафе и да тръгнем. Пътят ни не е много дълъг; знаех, че щом тръгнем ще бъдем там след два часа. Пристигнахме в Джебел без да спираме за почивка. Не знам защо, но не пожелах да спирам. С намаляването на цифрите по пътните знаци вълнението ми растеше, с вълнението нарастваше нетърпението, а с нетърпението нарастваше щастието ми. Дали се бях затъжил? Да. Минавайки над река Арда, я добавих сред онези, които не познават граници, както и Марица и Тунджа. Мислейки си за тези неща, пристигнахме в Джебел. Въобще не предполагах, че години по-късно идването ми тук ще е заради сватба, но беше така.
Не разбрах как мина времето. Почти беше обяд и приготовленията за сватбата щяха да започнат. Почти цялото ни семейство бе там. С напредването на сватбените приготовления имах възможност да наблюдавам, че не е имало кой знае каква промяна и да видя, че усилията за съхраняване на обичаите и традициите през годините не са отишли напразно. Изпълнението по такъв красив начин на идващите от миналото фолклорни мелодии, които мислех, че отдавна съм забравил, бе колкото учудващо, толкова и щастливо събитие. Всъщност налице бе, че човешките чувства са универсални – обич, тъга, любов, щастие, вълнение, надежда, мечта…
Фактът, че по тези земи нашите традиции и обичаи се съхраняват без да изчезнат и това, че има движение между традицията и модерността, наред с провокирането на различни чувства, впрочем културното сближаване бе причина за проявяването на толерантността.
С историческото си минало Стария Пловдив стои пред мен. Старите османски къщи с еркери, наредени от двете страни на улиците с албански калдъръми, храмът Мевлевихане, стенните украси по стените на Етнографския музей, нарисуваните с маслени бои картини всъщност са сред доказателствата, които отразяват това. Реставрираната джамия в градския център на Пловдив е начело на обектите, съхранени до днес. Не само тези обекти в Пловдив, но същевременно и джамията Банябаши в центъра на София, която е отворена за богослужения стои като огледало на миналото със цялата си скромност и с подписа на Мимар Синан. Когато влизате в центъра на София ви посреща паметник, който е символ на мира, мъдростта и красотата и е първият образец, който се изправя пред вас сред безбройните паметници.
А златните кубета на храм-паметника „Александър Невски”, който се намира в центъра на града и е български православен храм, напомня на съединен с небето светлинен облак. Една от забележителностите, които трябва да се видят в София е Народната библиотека. Пред библиотеката се издига паметникът на създателите на българската азбука братята Кирил и Методий, която е доказателство за признателността към тяхното дело. Друга сграда, която се нарежда сред тези представителни сгради е театър „Иван Вазов”. Тя е най-старата театрална сграда в България и украсява града като едно цяло с народа сред зеленината на градския парк, който младите хора много харесват.
Освен музея под църквата „Александър Невски” в града има много музеи. В София, която има сравнително стара история е възможно да се видят останки, стигнали до нас от времето на Римската и Османската империя.
Птичият поглед над София, която се намира в полите на извисяващата се с цялата си внушителност и респект Витоша от върха на планината и една чаша кафе в нейните кафенета, е сред красивите неща, които трябва да включва една екскурзия.
В София не може да имате проблеми с намирането на сувенири за подарък. Възрастните жени, които все още поддържат живи най-красивите образци на българското ръкоделно изкуство чрез ръчния си труд, изложени на тезгеяха сред произведенията с историческа стойност, ще ви помогнат с голяма любезност.
За онези, които желаят да пренесат миналото в съвремието ни както Пловдив, така и София са само два сред много други градове, украсени с исторически паметници. Когато вдигнете глава и се вгледате в тези паметници, които в ежедневието си подминаваме без да им обръщаме внимание, както и когато застанем пред тях, докоснем стените им, те ни отвеждат на съвсем различни места и с напълно различни чувства.
С пожелание да запазим всички наши културни ценности, които притежаваме…