Живял някога един беден пастир. Овцевъдството било единственото препитание за клетия човек. Къщата му била стара и опустяла, направена от глина.
Един ден се похлопало на вратата:
- Добър ден! – поздравил го съседът, – донесъл съм ти нещичко.
- Защо не заповядаш? – поканен бил гостът приветливо.
- Чака ме още много път, нека оставя подаръка, който жена ми приготви за теб. Ето, вземи – една хубава мека постеля. Душата ми не намери покой, откакто видях гърба ти одран от грапавата и твърда рогозка, на която спиш, – казал мъжът, сваляйки от гърба си товара, който бил носил въпреки жаркото слънце, а мисълта, че най-после бил помогнал, внесла ведрина на съвестта му.
Велосипед… Беше ми го купил баща ми в края на лятната ваканция миналата година. Между нас казано, много здрав велосипед. И да имаше тук-там някакъв проблем, баща ми го оправяше. Но един ден, когато каза, че не може да оправи някаква повреда, толкова много се разстроих, че баща ми ме успокои с думите:
– Не се тревожи, ще го занесем на ремонт!
Царят на гората – лъвът, организирал редовни събрания на подчинените му животни. На тези събрания онези, които имали проблеми, можели да споделят с царя на гората притесненията си. Животните толкова били свикнали с този ритуал, в който свободно можели да споделят с царя проблемите си, че с времето престанали да обръщат внимание на това в какъв вид се появяват пред него.
Докато миризмата на скункса притеснявала всички наоколо, бълхите от шимпанзето най-спокойно си скачали по лъва. Слонът вдигал невъобразим прах, а хипопотамът оставял локви след себе си. Стомашните газове на зебрата пък съвсем разгневили царя.
Това се случи преди пет години. Живеехме на село. Два гълъба свиха гнездо, излюпиха две гълъбчета. Току-що отворили очите си, те не знаеха нищо за живота. Бяха беззащитни и слаби. Имаха нужда от грижата и защитата на майката и бащата. Гълъбът и гълъбицата не щадяха труда си и ги отглеждаха с голяма обич. При това взаимно си помагаха. Когато гълъбицата под крилете си пазеше малките гълъбчета, бащата гълъб отиваше да им търси храна. Понякога той оставаше да пази малките, а майката отиваше да търси нещо за ядене. При отглеждането на рожбите си демонстрираха голяма солидарност.
Беше слънчев зимен ден. Бейза поиска разрешение от майка си да излезе навън. Навън беше студено и снежно, но пък слънчево и приятно. Ботушите на Бейза от миналата година й бяха умалели. Освен това бяха скъсани и не държаха топло. Нямаха и пари за нови ботуши. Затова майка й не я пусна навън и й каза да си играе в стаята си. Майка й влезе в кухнята. Беше тъжна, че дъщеря й няма възможност да си поиграе със снега навън, но се боеше да не настине…
В слънчеви дни водата е синя, сякаш небето слиза в нея – в дълбокото потъмнява и става непрозрачна. До късно лято върхът на планината е покрит в сняг – езерото е в самото му подножие, планината се разлива плавно надолу, преминава в приличащите на зелени гугли хълмове и потъва във водата. Наоколо са разхвърляни лозя и ливади. Избуяли храсти, кленове и борики се оглеждат в прозрачното огледало, клоните на върбите се гмуркат в езерото, а сенките на старите чинари се удължават и преди залез стигат чак до другия му край.
Всички знаят за любовта на Меджнун към Лейля. За тази любов се говорело както в миналото, така и сега. Тяхната история се предава от поколения на поколения. Понеже всички говорели за тяхната любов и за красотата на Лейля, султанът, живеещ по тяхното време, пожелал да види хубостта, която пленила толкова много Меджнун. Заповядал да я нямерят и доведат при него. Повелята му била изпълнена. Но той бил толкова учуден щом я видял. „Ти ли си Лейля, за която Меджнун броди из пустини и планини? Освен че нямаш кой знае каква хубост, ти не се отличаваш от коя да е жена. Щом е така, как Меджнун е така луд по теб”- попитал я той. Без никакво колебание Лейля му отвърнала следното: „Моля ви замълчете. Вие не сте Меджнун. За да видите моята красота трябва да притежавате очите на Меджнун и да ме гледате с тях”. След тези думи на Лейля, султанът не можал да каже нищо. Замълчал, защото „красотата се криела в гледащите я очи”. За да може да се разкрие тайната на погледа с любов към нея, красотата й трябвало да се съзерцава с очите на Меджнун.
Имало двама много близки другари и приятели. Единият обаче бил много хитър, инициативен и действен, а другият – много наивен, тих и примерен. Един ден хитрият другар отишъл при другия, казал му, че нещата му не потръгнали и му поискал пари. Близкият му приятел без да се колебае му дал пари. Другарят му оправил нещата си с тези пари. След известно време хитрият другар пак отишъл при другия и му казал, че много харесва неговата годеница и я поискал за себе си. Другарят му много се изненадал, не знаел какво да каже, но между тях имало толкова крепко приятелство, че не могъл да откаже и му отстъпил годеницата си. С течение на времето нещата на наивния другар се объркали, сетил се за приятеля си и за добрините, които му бил сторил. Затова отишъл при него и го помолил да го вземе на работа. Но приятелят му не го взел на работа. Наивният другар съжалил, върнал се, но не му се разсърдил.
Жорко и Борко бяха малки кученца, порода немска овчарка. Бяха само по на два месеца и не бяха братя. Купи ги от различни кучкарници Коста. Коста живееше в къща , в полите на Витоша. Къщата беше с двор , широк и просторен, удобен за игра на Жорко и Борко.
Те бързо се сприятелиха и станаха неразделни. Цял ден се боричкаха и опознаваха света около тях. Бяха много щастливи малки кученца.
Има една известна поговорка: „Направи добро, хвърли го зад гърба си…” С други думи, когато правиш добро, не очаквай награда. Дори и добрината ти да не е била оценена, Бог ще види и ще те възнагради. Хората може и да не оценят сторената от теб добрина. А даже може и да не я забележат. Но това няма никакво значение. Важното е стореното добро. Каквото дадеш, това получаваш.
Нека сега, ако искате, да онагледим това правило с един пример. Говоря за преди близо 20 години. По онова време бях на 13-14 години. Имаше един обичан от всички шофьор на камион, който разнасяше стоката по магазините в околните села. Всички го наричаха Попи. Така беше известен на хората тук. Мнозина, както и аз, не знаеха истинското му име. Неотдавна разбрах, че се казва Мустафа. Чичо Мустафа умееше да развеселява хората, останали на пътял, и особено учениците. Те трябваше да вървят три километра след училище, за да се приберат в съседното село. Тогава нямаше училищен транспорт, както е сега. Вървеше се, независимо дали времето е хубаво или лошо. Който не е имал подобни изпитания, няма как да оцени съществуването на чичо Мустафа. Докато се прибирахме от училище, все извръщахме поглед назад, за да видим дали случайно не се задава с камиона си. Години така си вървяхме с надежда да се появи на пътя. Той много обичаше младите, а и те него. Лицето му винаги беше засмяно. Когато виждахме, че се задава, лицата ни се озаряваха. Цялата умора от училище за миг изчезваше. Нашият чичо Мустафа винаги правеше добрини безкористно.
Преди седмица бяхме тръгнали на път. Бяхме решили да посетим роднини и близки. Привечер, на път за село, забелязах човек, останал на пътя. Отдалеч познах лицето му. Нима човек, който в продължение на толкова години качваше на камиона си хора от пътя, можеше да остане на пътя? Върна ме с 20 години назад. За миг си припомних онези години. Това беше нашият чичо Мустафа. Свих вдясно и спрях колата.
„Ще ме заведеш ли до близкото село?” – попита той.
„Разбира се, чичо, влизай!” – отвърнах аз.
„Позна ли ме?” – попита той.
„Никога не съм те забравял” – отвърнах аз. – „Ти си Попи.”
Попитах го срамежливо какво му е истинското име. „Мустафа”, отвърна той. Така след 20 години разбрах, че се казва Мустафа. Бил шофьор 35 години, а сега пенсионер. Разказах му за спомените си от онези години. Много се зарадва, че не съм го забравил. Не беше се променил. Беше развълнуван и лицето му, както винаги, усмихнато.
Разговаряхме по целия път. Накрая стигнахме селото, за което се беше запътил. Преди да се разделим, му казах: „Ако сториш добро, добро ще получиш!” Усмивката на лицето му изразяваше пълно одобрение на моите думи.
