Един баща решил да възложи поредната задача на тримата си синове:
- Искам всеки един от вас да странства по света и да ми донесе най-скъпите подаръци – рекъл им той в деня, в който те напускали бащиното огнище.
Синовете се съгласили с най-голямо удоволствие, само и само да спечелят сърцето му.
От този ден изминали цели девет години. Тримата братя се прибрали у дома весели и щастливи, че отново ще бъдат при своя любящ баща.

С баща ми се разхождахме по брега. Той ми показваше историческите забележителности. Макар и да поназнайвах нещичко за тях, умирах от любопитство да изслушам подробния разказ на баща ми. И така, стъпка по стъпка, бяхме стигнали до моста. Гледката на рибарите, застанали от двете му страни, ме очарова. Имаше толкова много рибари, че не можех да ги преброя. “Нека да вървим по-бавно, тате”, казах аз.
Докато наблюдавахме рибарите, стигнахме до средата на моста. Рибари, които мятаха въдици във водата, после изтегляха цял куп риби, закачили се на куките, или пък такива, които нямаха толкова богат улов, че даже и такива, които не можеха да хванат нищо… Чудесна гледка за съзерцание. Изпълваше ме с удоволствие и вълнение.

Живял някога един беден пастир. Овцевъдството било единственото  препитание за клетия човек. Къщата му била стара и опустяла, направена от глина.
Един ден се похлопало на вратата:
- Добър ден! – поздравил го съседът, – донесъл съм ти нещичко.
- Защо не заповядаш? – поканен бил гостът приветливо.
- Чака ме още много път, нека оставя подаръка, който жена ми приготви за теб. Ето, вземи – една хубава мека постеля. Душата ми не намери покой, откакто видях гърба ти одран от грапавата и твърда рогозка, на която спиш, – казал мъжът, сваляйки от гърба си товара, който бил носил въпреки жаркото слънце, а мисълта, че най-после бил помогнал, внесла ведрина на съвестта му.

Царят на гората – лъвът, организирал редовни събрания на подчинените му животни. На тези събрания онези, които имали проблеми, можели да споделят с царя на гората притесненията си. Животните толкова били свикнали с този ритуал, в който свободно можели да споделят с царя проблемите си, че с времето престанали да обръщат внимание на това в какъв вид се появяват пред него.
Докато миризмата на скункса притеснявала всички наоколо, бълхите от шимпанзето най-спокойно си скачали по лъва. Слонът вдигал невъобразим прах, а хипопотамът оставял локви след себе си. Стомашните газове на зебрата пък съвсем разгневили царя.

Беше слънчев зимен ден. Бейза поиска разрешение от майка си да излезе навън. Навън беше студено и снежно, но пък слънчево и приятно. Ботушите на Бейза от миналата година й бяха умалели. Освен това бяха скъсани и не държаха топло. Нямаха и пари за нови ботуши. Затова майка й не я пусна навън и й каза да си играе в стаята си. Майка й влезе в кухнята. Беше тъжна, че дъщеря й няма възможност да си поиграе със снега навън, но се боеше да не настине…

В слънчеви дни водата е синя, сякаш небето слиза в нея – в дълбокото потъмнява и става непрозрачна. До късно лято върхът на планината е покрит в сняг – езерото е в самото му подножие, планината се разлива плавно надолу, преминава в приличащите на зелени гугли хълмове и потъва във водата. Наоколо са разхвърляни лозя и ливади. Избуяли храсти, кленове и борики се оглеждат в прозрачното огледало, клоните на върбите се гмуркат в езерото, а сенките на старите чинари се  удължават и преди залез стигат чак до другия му край.

Всички знаят за любовта на Меджнун към Лейля. За тази любов се говорело както в миналото, така и сега. Тяхната история се предава от поколения на поколения. Понеже всички говорели за тяхната любов и за красотата на Лейля, султанът, живеещ по тяхното време, пожелал да види хубостта, която пленила толкова много Меджнун. Заповядал да я нямерят и доведат при него. Повелята му била изпълнена. Но той бил толкова учуден щом я видял. „Ти ли си Лейля, за която Меджнун броди из пустини и планини? Освен че нямаш кой знае каква хубост, ти не се отличаваш от коя да е жена. Щом е така, как Меджнун е така луд по теб”- попитал я той. Без никакво колебание Лейля му отвърнала следното: „Моля ви замълчете. Вие не сте Меджнун. За да видите моята красота трябва да притежавате очите на Меджнун и да ме гледате с тях”. След тези думи на Лейля, султанът не можал да каже нищо. Замълчал, защото „красотата се криела в гледащите я очи”. За да може да се  разкрие тайната на погледа с любов към нея, красотата й трябвало да се съзерцава с очите на Меджнун.

Имало двама много близки другари и приятели. Единият обаче бил много хитър, инициативен и действен, а другият – много наивен, тих и примерен. Един ден хитрият другар отишъл при другия, казал му, че нещата му не потръгнали и му поискал пари. Близкият му приятел без да се колебае му дал пари. Другарят му оправил нещата си с тези пари. След известно време хитрият другар пак отишъл при другия и му казал, че много харесва неговата годеница и я поискал за себе си. Другарят му много се изненадал, не знаел какво да каже, но между тях имало толкова крепко приятелство, че не могъл да откаже и му отстъпил годеницата си. С течение на времето нещата на наивния другар се объркали, сетил се за приятеля си и за добрините, които му бил сторил. Затова отишъл при него и го помолил да го вземе на работа. Но приятелят му не го взел на работа. Наивният другар съжалил, върнал се, но не му се разсърдил.